Най-парадоксалните неща просто се случват.
Случи се нещо което малцина от феновете на българската прогресив рок музика са очаквали до преди година. А всъщност то има ли такава? Да говорим за съвременен прогресив рок в 21. век въобще е смешно тъй като стилът отдавна е отстъпил своето място на alternative и metal теченията в същата насока и групи като Toto, Yes и Pink Floyd нямат свои съвременни еквиваленти. И в това разбира се няма нищо лошо – panta rei. Обаче такава в България все още съществува и това доказват живите легенди ФСБ. Да, те са такива. Колкото и години да минават, каквото и да говорят хората, въпреки че дължат голяма част от популярността си на факта че са „ЦСКА“-то на българския рок в соц времето, впечатляващите музиканти си остават такива винаги. А това, за което започнах да говоря в началото, е фактът че се появи нов техен албум. Албум около който съвсем доволно малко се спекулираше, говореше и тръбеше. Ей така тихо и без излишен шум чичковците се събраха и си записаха парчетата, и също така без кой знае колко гръм и фойерверки го подариха на света – нещо което други техни връстници (например Кирил Маричков или М.Щ. едва ли някога биха сторили). 
Издържан, много професионално записан, смесен и мастериран, както винаги разнообразни синтезатори и рак модули – стилът е на 100% същия. Не липсва нито един от обичайните прийоми познати ни от старото творчество на славния квинтет (за съжаление вече трио) – компресираните вокали, изобилието от ретро синтове, изключително богатата хармония и не на последно място стилът на текстовете – отдавна съм казал че Даниела Кузманова заслужава да и се вдигне паметник приживе! Прави впечатление че въпреки това звукът е изключително модерен и не личи „носталгия по миналото“. Парчетата звучат толкова близо до тези от преди 20 години, но се усещат свежите идеи и заряда който носят вече поостарелите Румен, Константин и Иван.
Ударното начало с „Параграф“ ми даде надежда че ми предстои да чуя страшно заредени и агресивни парчета. Самото то е адски надъхващо, а бриджа и солото след него са ми любимата ми част – напомнят адски много на тези във „Вълче време“. Абе типична ФСБ песен.
„Типична ФСБ песен“ – точно това си повтарям докато слушам и следващите парчета, които за мое малко разочарование не са толкова „напомпани“ като откриващото. Но една прилична част от тях са такива които вече след 5-6 преслушвания си тананикам, което е доста прилично постижение за албум след десетилетия мълчание. Песните са изпипани, подбрани и от всяко лъха изключителен професионализъм и музикантски усет. Е, не крия че ми се щеше да има повече бързи песни … но пак е добре като вземем предвид тенденцията на рокаджиите минаващи 50-те да окачат електрическите китари на стената, да оставят дистърите да прашасват и да се отдадат на акустичния пенсионерски звук 
Въпреки цялостното си очарование от творбата няма да пропусна да спомена и разочарованието си от начина по който албумът се поднася. Нямам предвид самия pr – той си е съвсем приличен (пресконференции, участия в телевизионни блокове, промоция в SLC, билборди и много издържан дизайн на сайта), а фактът че нещото се пуска абсолютно безплатно и безвъзмездно. Всъщност „разочарование“ не е точната дума, а по-скоро … съжаление. Изключително жалко е музиканти от такъв ранг, които бих нарекъл живи легенди (поне спрямо българските мащаби) да пускат толкова качествена и стойностна творба за свободен даунлоуд – един нескрит протест срещу отношението на държавата като цяло спрямо културата и изражение на грандоманщината която всъщност всеки от тях малко или много изпитва. Темата особено напоследък доста се раздуха, но ще спестя обширен блогохейтърски коментар, защото бих изписал твърде много с твърде малка полза, предпочитам да мисля за позитивните страни на цялото нещо
За първи път.
Без въпроси, защо така,
кой, кога, как
и дали пак…
За първи път.
Share
