Keep Rocking®

… това пък заглавие как го пльоснах. Обикновено слагам заглавия на песни, които имат нещо общо с това което драскам … ама в случая май никакъв вятър не чакам. В момента е безветрие … нито попътен, нито насрещен вятър. Тихо и спокойно море.

Да бе … море. Ще ми се. Зима, студ, сняг. А аз не обичам. Обичам лято и море. Обичам да ме будят чайки. Обичам да не мисля за училище. Обичам да свиря. Обичам да пуша, да пия и да ям хаха

Между другото очертава се много динамичен февруари. Доста театър, доста live-ове по клубовете, организация на пътуването до Барселона през пролетта и … изпити некви

Айде малко по същество. Мина поредното участие с бандата. Доста очаквано и знаково, понеже се случи след дълга сценична пауза, запълнена със студийни записи и репетиции с нов барабанист (Дидак, липсваш ми, брат! ) Е, не бих казал че се получи особено добре, но пък публиката беше страхотна. Ето и малко снимки от събитието (този път без видео – не искате да виждате/слушате видео )

След малко повече от две седмици (и по-точно 18.02.2010) – пак участие в Thin Red Line (зад Mall Of Sofia), пак с пичовете от Sheky And The Bloodrain. Тедо, брат, не знам как ще се довлечеш чак до там, ма заповядай все пак Нямам идея как звучи там live-а, дано и отпред и отзад е добър, обещаваме по-добър performace (за тези които все пак ще се осмелят да повторят/потретят/по…. смелостта да ни гледат отново )!

В края на годината или в началото на следващата всеки си прави разни равносметки на събития – какво е искал да направи и е направил, какво е искал и не е направил, колко хубава или колко кофти е била изминалата година, колко ракия е изпил, колко още е можело да изпие и т.н. Все неща, които и аз съм правил преди, ама сега ми се струват пълни безсмислици. Сякаш като си каже Първанов речта и пуснат дунавското хоро и целият живот започва отначало … или ако годината е била лоша, лошото ще чака да стане 01.01 за да си замине

В този ред на мисли аз подходих нетрадиционно и си направих класация на … музиката, която съм слушал през 2009. Т.е. нищо не съм правил, извадих си от ласт.фм статистиката за последните 12 месеца … наистина ми беше доста любопитно какво ще видя.

Резултатите от гледна точка на класирането не ме изненадват ни най-малко … изненадват ме ниските стойности … ужасно много Theater съм слушал и нещото да е отчело само 143 парчета … вярно че статистиката работи само вкъщи, а аз май повече в офиса слушам, но все пак …

Личи си и каква силна следа в съзнанието ми остави саундтракът към филма „Zavet“ на Кустурица. И ако ласт.фм работеше в колата ми на път за Унгария, щеше да е фаворит с далеч повече слушания от Dream Theater

Nightingale, Hammerfall, Poets Of The Fall, Sonata Arctica … няма какво да ги коментираме. Винаги съм бил фен на скандинавския пауър и ще остана такъв Впечатление ми прави 5-тото място на Силует … които започвам да слушам едва от септември нататък … сериозна работата, нали

Няма смисъл да се опитваме да съживим отдавна изгнилото?
Няма смисъл да се продължаваме да се изумяваме на парадоксите и абсурдите?
Няма смисъл да се опитваме да разберем какво се таи в главите на българския елит?
Няма смисъл да вярваме в бъдещето на българския футбол?
Няма смисъл да говорим против поп-фолка?

Обяснението на причината за всички тези въпроси дава г-н Сиромахов в новата си книга. Казвам обяснението, не отговора, защото той (отговорът) се крие в самите тях. Всъщност какво да се крие – той ти изважда очите още преди да разгърнеш книгата. Или ако трябва да съм честен, изваждат ти очите най-напред циците на корицата и чак след това заглавието. Както казва самият автор – в книгата са съчетани двете най-ценни и важни за него неща в живота – литературата и циците.

Отдавна не бях отварял книга, която да не е „сериозна“ и … абе то било забавно. Риториката и чувството за тънка (и често не толкова тънка) ирония на този човек ме изумява. От изявите му в „Шоуто на Слави“ вече имах изградено мнение, но материалите му надминаха очакванията ми. Едва ли има персона от така наречения български хайлайф, която да не е спомената (или поне загатната) и съответно заслужено нахранена. Много обществени, научни и социални явления като например езотериката, професията PR, чалгата, футболът, фейсбук и т.н. придобиват нови измерения в очите на иначе позитивно подхождащия към тях автор, който от първо лице разказва за сблъсъка си с тях.

От всичко това читателят разбира интересни факти свързани с хората, които са „известни с това че са известни“ като например какво ядат VIP-овете, в какво се изразява заговорът срещу българския хайлайф, какво се случва в сезонът на лауреатите и как се прави PR на пендели (б.а. „пендел“ не е това което си мислите, наистина!). Освен това получаваме ценни съвети за това как да станем звезда без да правим нищо, как да спасим българското кино, как да станем автори на списание или как да развием туризма. Но едни от най-забавните материали представляват кратки синтезирани статии от рода на „13 БГ простотии“, „Как чалгата предвиди световната криза“, „Кратък курс за бъдещи депутати“ или пък есеистично-интерпретативните съчинения „Поезия и мъка в българската поп музика“ и „Философско-естетически аспекти на българския поп-фолк“.

Е … след като човек се запознае с всички авторови възгледи, отразени в книгата (което при мен стана точно на два пъти по 2 часа), не му остава нищо друго освен горчиво, но все пак с усмивка и оптимизъм, да въздъхне – Няма смисъл.

От един кош време ми се въртят разни пиано-идейки в главата и все не остава време, да го … То не че сега много имам, ма седнах да посвиря преди да ми е изчезнало вдъхновението И от тази бърза работа резултатът се вижда … ама айде, няма сам да си критикувам собствените творения. Всъщност за първото парче (Late Goodbye) имах ноти и стана прилично. Другото малко на импровизация Държа да отбележа че парчетата не са авторски – едното е на Poets Of The Fall, а другото – на Силует. Личното творчество се изразява в самите интерпретации

Late Goodbye и Running ще откриете по музикалните магазини, продуцентските къщи и iTunes и Amazon

Иначе само сега, ексклузивно – в секция Music и във flash player-а вдясно

Long live rock ‘n’ roll!

Защо ли напоследък толкова много ми се свири и слуша, а толкова малко ми се учи? Най-вероятно защото свикнах с едното и отвикнах с другото Най-сетне имаме вече собствена репетиционна, облицована, обзаведена, нагласена … само време и мерак да има. Последното изобилства. Но другото за съжаление не. Искахме да свирим на живо до края на годината … но май няма да се получи. Голяма работа

Покрай музикалното обзавеждане на репетиционната най-сетне направих това, което отдавна се канех – да си взема по-истинско озвучение за вкъщи. До сега все го отлагах за сметка на по-приоритетни неща, но сега, поради нужда на репетиционната от голямата ми „бурия“, нямах избор. Отказах се от евтина 5.1 система и въобще не съжалявам. 60 вата RMS от 2 колони и amp is much better.

Ииии … едно страхотно парче, представено със супер промоция и с един … абе клипа няма значение Винаги съм се възхищавал на толкова въздействащи песни с иначе толкова простичка хармония. Евала на аранжора!

Да започнем с музикалния поздрав:

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

Тази година с малко повече позитивизъм, надежди и разбира се правосъдие. Някои неща се случват защото някой е поискал да се случат, а други просто защото така е трябвало. Няма правилно и грешно, но пък има морално и неморално. Въпреки че моралът е много относително нещо с адски плаваща граница. Лошото е че тук истински съд няма. А там има ли? Дано! А докато разберем, ще пеем. Ще пеем и през зимата, нали Аз поне така съм научен

След няколко седмица упорито свирене и работа в студиото най-сетне първите резултати са налице – парчетата „Far From Heaven“ и „Няма кой“. Музиката е на двете китарни светила на групата – Стефан и Иван, а текстовете – на моя скромна милост Качени са на стандартните места – секция „Music“ както и flash player-а вдясно на вашите екрани

След дълги дискусии, опити за тоталитарно налагане на идеи и демократичен вот (всичко разбира се в рамките на добрите тон и отношения) се спряхме окончателно на име на непретенциозната ни, но амбициозна група – OverGame. Всички отрицателни мнения вече са без значение

Скоро и на живо! Njoy!

За една седмица пропътувах 2300 км. И то само в България. Ще кажете „и повече може“ … е сигурно. Ама на мен и това не ми е малко – особено като се вземе предвид че повечето беше по работа, а не за удоволствие … И ако следваме максимата „Опознай родината за да я обикнеш“ – аз определено обичам България!

Септември освен месецът на пътуването беше и месецът на концертите. Тъкмо 4 се събраха, 3 от които пак извън София. Ама нека ми е зле Част от групите вече бях виждал (Crematory и бенда на Мечо Трифонов), но видях за първи път някои любими групи/изпълнители като Evergrey, Jon Lord и Joe Lynn Turner.

Зарибих се и по тези банда с анимационен характер, които даже два пъти гледах на живо … много са големи:

А … и между другото – вече имам вишу Ich bin, вика, Ingenieur да го оба!

Айде стига толкова статистика

През 2009 светът на Формула 1 загуби две много сериозни имена. Всъщност „загуби“ не е точната дума, те със сигурност остават написани със златни букви в историята на отборите си и на световния шампионат като цяло, но се оттеглиха. Оттеглиха се по нелеп с оглед на кариерата и успехите им начин. И се питам защо?

Отговорът на това „защо“ е твърде комплексен и надали някога бих разбрал изцяло мотивите за действията на тези хора. Но не е ли жалко една бляскава близо 30-годишна кариера да завърши със скандал и спекулации? Всъщност не една, две … а може би и доста повече. Аз го намирам за жалко. Защото въпреки огромния комерсиализъм и многообразието от интереси свързани с най-бързия моторен спорт на планетата, основното е борбата между пилотите и отборите.

Рон Денис

Кариерата му като шеф на Макларън започва в началото на 80-те и много бързо успява да извади отбора си от средата на решетката до челото и като привлича в него австрийската звезда Ники Лауда. Оттук нататък следва около 10-годишната хегемония на Макларън с много безапелационно спечелени титли при пилоти и конструктори. Освен Ники Лауда, в отбора на Денис карат имена като Ален Прост, Айртон Сена, Кеке Розберг, Герхард Бергер и Мика Хакинен. Ще спомена само сезон ‘88, в който 15 от 16 състезания са спечелени именно от тогавашните съотборници и ожесточени врагове на пистата и извън нея – Прост и Сена (конкуренцията между които е дотолкова голяма, че когато Прост подписва през 1993 с Williams, в договора си настоява за специална клауза, гласяща че при никакви обстоятелства съотборникът му няма да бъде Айртон Сена … смяятай ). Денис е бивш шеф и откривател на настоящия световен шампион Люис Хамилтън. Какво повече може да иска един мениджър?

Та да се върнем на думата си … как си отиде Денис. През 2007, след разиграл се скандал, привлякъл огромен обществен интерес, отборът на Макларън бива успешно обвинен за участие в кражба на конфиденциална техническа информация от Ферари, което довежда до дисквалифициране от надпреварата за настоящия сезон и глоба $100 милиона. Наистина колосална афера, белязала целия сезон и уронила престижа на целия тим и на тогавашните пилоти в него (световните шампиони от Формула 1 и GP2 Алонсо и Хамилтън). Не след дълго (в началото на сезон 2009) се заформи друг скандал свързан с лъжесвидетелстване относно състезателен инцидент на Хамилтън, също асоцииран в основата си с името на Денис. След приключване на сагата Рон Денис се оттегля от шефския пост, а година и половина по-късно изцяло участието си в тима. Какъв край …

Флавио Бриаторе

Дебютира във Формула 1 като мениджър в тима на Бенетон през 1988. Именно италианецът е „откривателя“ на Михаел Шумахер, станал шампион за сезони ‘94 и ‘95 с Бенетон. В неговият отбор (след 2000 под името „Рено“) карат и актуалните претенденти за титлата Дженсън Бътън и Марк Уебър, както и доста други пилоти от настоящия сезон. Най-големите си успехи Бриаторе печели с Алонсо, когото изпуска за един сезон като пилот в полза на Макларън, но след това отново успява да го привлече в Рено въпреки липсата на реални изгледи да може да му предложи кола, с която да се бори за титлата. Ще спра до тук със суперлативите за неостаряващия плейбой на Формула 1 понеже не тая особени симпатии към него (даже бих казал никакви), но въпреки това не мога да не призная уменията и успехите му.

И пак да се върна на началната си мисъл … как си отиде Бриаторе от Формула 1. След доказано обвинение, че е участвал в заговор за нагласяне на изхода от надпреварата в Сингапур през 2008, той напуска поста си за да омилостиви ФИА преди предстоящото произнасяне на наказанието за отбора. В тази ситуация това е най-логичното което може да направи, въпреки че все пак се опитва да стърчи срещу вятъра и да съди семейство Пикет (потърпевшите от аферата) за уронване на престиж. И все пак … какъв край …

… А как ли ще приключи Рос Браун ?

Преди няколко месеца, докато пиех бира с един мой бивш съученик, той взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбука. Обясни ми, че това било “социална мрежа”, че фейсбукът бил медията на модерните, динамични хора и че всеки който не е регистриран там, е суперзадръстен и изостанал.

Аз отдавна имам подозрения, че съм суперзадръстен и изостанал, но не ми се иска да го призная публично, затова още на следващия ден се регистрирах в така наречената “социална мрежа” с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост.

Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички. Само че някои оферти минаха границите на толерантността ми. Веднъж някакъв човек ми предложи да стана приятел с Татяна Дончева, моля ти се. Настръхнах. Как да стана приятел с Татяна Дончева? Ако човек не внимава, покрай нея неусетно може да се сприятели и с Ванко 1. Разбира се, натиснах бутона “игнорирай”, но лошото чувство остана.

По-неприятното е, че някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15-ти декември и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.

Попитах един колега за какво служат тия виртуални елхички, а той ми каза: “Не знам, но аз вече съм събрал 734. Чудя се къде да ги завра?”

Не му отговорих. По Коледа не е хубаво да се приказват такива неща.

Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”….

Тези кухи призиви ме вбесяваха. Как смятате да спрете доганизацията бе, фейсбукарчета бледи? Като си разменяте тука елхички и сърчица ли? С наближаването на изборите гражданското съзнание на юзърите достигна своя апогей. Някакъв тип всеки ден ме атакуваше с настойчивото предложение да стана почитател на Яне Янев. Любезно му написах да спре да ми досажда, защото по-скоро бих станал почитател на хурката на баба му, нежели на Яне Янев. Обаче офертите на партийния активист не спряха. Наложи се да го изхвърля от списъка с приятелите си, въпреки че не съм привърженик на силовите мерки.

Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр, Николина Стоянова ака… А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?… Докосни звездите, но не забравяй, че си човек…” Пълна помия! Освен това фейсбукът постоянно ме подканяше да “сръчкам” приятелите си. Това изобщо не се връзваше с представите ми за приятелството. Нали са ми приятели, защо да ги ръчкам?

Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” – отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.

Една жена ми изпрати поне 15 пъти теста “Какъв секс предпочиташ?”. Накрая се вбесих и й отговорих: “всякакъв, стига да не е с теб”. Давам си сметка, че отговорът ми не беше твърде джентълменски, но нахалството на тая пача наистина ме извади от обувките. Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти – фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи?

С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Усещах, че съм се превърнал в пълен фейсбук-нещастник. Проклинах деня, в който си направих регистрация там. Но бях поел по този път и трябваше да изпия горчивата чаша на виртуалното общуване докрай…

Вчера отворих профила си и бях потресен. Някаква девойка ми беше изпратила покана да отговоря на теста “Навяваш ли на момчетата перверзни мисли, когато си с пола?” Гледах монитора вцепенен. Разбрах, че съм стигнал дъното. В този момент направих три важни заключения: първо – че никога не съм носил и няма да нося пола, второ – че не искам да навявам на момчетата перверзни мисли и трето – да ви пикая на социалната мрежа. Натиснах бутона “Изход” и излязох да пия бира.

Source: Иво Сиромахов