Keep Rocking®

Тази вечер лешперейки пред телевизора и безцелно цъкайки каналите попаднах на документалния филм “В името на розата”. От първия кадър стана ясно за какво иде реч … и не, не става въпрос за нещо свързано с романа на Умберто Еко В манифестационният ден червените хора решили да напомнят за себе си – глътка носталгични спомени за твърдия електорат току що прибрал се от протеста на центъра. Но нека оставим настрана самия филм, събитията които си припомних гледайки го или въобще идеологията на другарите за която държаха да напомнят. Ама се замислих за едни други неща … Какво ни остана от онези години?

22 години и половина откакто демокрацията от блян и мръсна дума се превърна в (уж) реалност. Достатъчно време за голяма част от нас да не си спомнят или да не искат да си спомнят що за живот е било преди това. И крайно недостатъчно за да бъдат забравени някои от житейските ценности и морално-културни възгледи на българина, формирани в течение на дългата социалистическа ера. Буквално всеки ден от различни страни и с различна сила ми мирише на социализъм. Тъмночервен. И виждайки колко ориентирано и идейно устремено е обществото ни, още дълго из въздуха ще се носи онзи аромат на измамно-привидна свобода, стари панелки и червени рози. И дори ние младите, минали уж по периферията, сме възприели някои идеи и ценности от онова време, на които гледаме като нещо нормално, или въобще не се замисляме, докато хората на запад ни се смеят. Да кажем:

Автомобилът – все още на него се гледа почти като на семейно наследство и ценност. Би трябвало то, като всяко материално битово средство (особено техника), да бъде нещо съвсем преходно и периодично подменяно. Но при нас на колата се гледа едва ли не като на част от семейството и доста хора не се замислят че едва ли е по-евтино да наследиш и поддържаш старата Сиера на баща си отколкото просто да я замениш за нещо по-ново, под което по-малко ще лежиш и в което по-малко ще вложиш с времето. Сега не е като едно време да се записваш в Мототехника, да чакаш хикс години и да знаеш че Москвича и Ладата са по-вечни от Лили Иванова. Но … някои неща бавно се променят. При нас.

Апартаментът – в народопсихологията на българина са залегнали желанието винаги да живее в собствено жилище и ядът когато изсипва няколкостотин лева месечно за наем “ей тъй за нищо”. Също навик от социализма – когато хората са чакали с месеци, че и с години за жилища и не им се е полагало по повече от едно (ако предположим че нямаш партийни връзки, туй-онуй). И за това купуването на жилище е останало като стремеж за всеки млад човек, дори в 21-ви век. И малко хора се замислят че (в общия случай) живеенето под наем има куп предимства, дори и ако тръгнеш да го смяташ в пари. А това последното трудно се получава с вечно променливите цени на недвижимите имоти. По-добре било да даваш пари за собствената си къща отколкото да плащаш наем на някой друг … хм, дали за това хората на запад масово си живеят цял живот под наем

Винаги да сме в крак с модата – толкова време родителите ни са се радвали на нова техника и дрехи само по вносните списания които до които с триста зора са се добирали от корекома. И сега след като вече всичко е достъпно, всеки гледа винаги да има най-новия лаптоп, най-модерния телефон и най-големия телевизор. Лилито от Лом оревава света на мама и тати за новия iPhone 4-ка и след като на рожденния си ден го получава, тя се скъсва от пращане на смс-и и чекване в кафето на брега на Дунава до култовата дискотека “Смоку” в чиято тоалетна довечера ще си направи фотосесия – ми той нали е за това Ренито от Разград пък са я зарадвали с последния модел на Vaio и от радост бърза да сподели на всичките си приятелки във фейсбук колко яко лаптоп има. Щото фейсбук и vbox7 са единственото нещо за което тя ще употреби четириядрената машина. Обаче татко й Тошко от Тервел, току що завърнал се от дълга обиколка из Европа с ТИР-а, поспестил от магистрални забавления, си купува последния 48-инчов 3D телевизор. Не, той си няма идея кво е туй DLNA, яде ли се, пие ли се … и дали е яко туй с 3D-то дето толкова го рекламират. Обаче няма да се излагаме пред чужденците … да има!

Междувременно Ренито вече се е научила да сваля MP3-ки и филми от замунда. Тя не знае че тези неща в нормалните страни имат цена. Възпитанието и прозрачното и минало и са я научили че всичко де що е култура идва наготово. Общо взето по онези времена никой не се е замислял за цената на интелектуалното. То всъщност щото музика и филми и толкова е имало де – плочи на Стефка Берова и Тоника и руски филми за по 20 стотинки в киното. Но не става дума само за културата де … наготово са идвали и много други неща, за които сега хората трябва да се борят и да бъдат упорити. Като започнем от образованието, минем през транспорта и чистотата наоколо и стигнем до работата (нещо за което в идеалния соц. свят никой не би трябвало да се тревожи). Втората половина на 20-ти век като че ли направи нацията ни адски мързелива и безлична. Особено мързелива (второто май си е от доста по-отдавна) … митът за трудолюбието и работливостта на българина отдавна се разби и остана само в Йовковите повести.

Държавната администрация пък е звеното което като че ли най-малко е мръднало от бая време насам. И като технологии, и като обслужване и разбирания, като отношение към “клиентите” – направо пълзи (за да не кажем че буксува намясто). Лелките там сладко сладко си живеят в миналия век и основната цел спрямо всеки дръзнал да припари до гишето им (ако случайно са си на него) е да го нахокат за това че не чете това дето няма къде да го прочете и че не минал през другото гише дето не пише какво е (а дори и да пише – няма да работи щото са в обедна почивка от 11 до 2). Щото хората там няма за къде да бързат, заплатата няма да се увеличи, климатик от министерството няма да им сложат … и без това едва отпуснаха за вентилатори Crown предната високосна … а пък с една идейка по-усмихнатото ежедневие не значи нищо пред важността на достолепната горделива 25-годишна служба в сектор “Общински земи, гори, водни обекти и околна среда”

И отново връщайки се към филма от този следобяд, не мога да не спомена и святото място до връх Шипка – Бузлуджа. Без да коментирам култа към сакралната местност щото не разбирам топлината която чувстват хорицата които ходят там когато се ходи … тези събори са си една своеобразна аналогия на масовите манифестации от едно време и също бих ги причислил към все още живите отражения на 45-те червени години.

Защо ли се получава така …

А, да. В името на розата.

Колкото повече зачестяват случаите в които трябва да обясня какво работя, толкова по-трудно ми става … и толкова все по-кратки и по-многозначни думички намирам за да отклоня въпроса В началото бях ентусиаст и обяснявах що е то Линукс, що са то услуги, мрежи и application-и. По-нататък започнах все по-синтезирано да разказвам какво в общи линии прави системния администратор. Днес обобщенията ми се свеждат до два варианта – “компютри правя” за пред полицаите (когато съм в нарушение всъщност съм просто студент), “хакер” за пред жените (хаха, бъзикам се) и “развявам японското знаме” за пред всички останали. И това далеч не с цел да кажа на човека отсреща “абе прост си, няма да разбереш” или “ръб съм, не ми се говори” а защото функциите и задълженията са твърде разнообразни … и защото адски мразя да ползвам термини и абревиатури пред хора, които няма нужда и причина да ги знаят и само да си мислят че се правя на Лили Иванова като им ги говоря. Може би и за това хората които го работят това същото са смятани за най-социално-самоизолираните и необщителни типове. Наскоро от човек, с когото се познавах от едва половин час, чух учуденото възклицание “А, ама верно ли си админ … супер странно, много си усмихнат и позитивен!”. И въпреки че не съм от най-усмихнатите и позитивни хора, бих разяснил набързо няколко всеобщи мита, общи представи и факти за това какво, аджеба, работим ние необщителните, киселите и асоциалните бастуни

• Това което вече споменах – не всички админи са намръщени, неконтактни, общуващи само и единствено със себеподобни и самоизолирани в своя микросвят с черно-бели екрани и псевдо-реалност построена от нули и единици. Да, една немалка част са такива, но далеч не всички. Всъщност в общия случай са си рокенрол тип хора с разнообразни интереси и изградени ценности, леко мързеливи и обичащи бирата. Всички ходят по земята и нямат намерение и амбиция да се отделят от нея. Да, има и арогантни копелета, смятащи по презумпция всички юзъри за идиоти, но слава богу още не преобладават … или поне така си мисля.
• Админите далеч не са хора които основно се грижат за преинсталацията на Windows-а на секлецарката и връзване на принтери и скенери във финансовия отдел. Да, всеки започва от там и/или му се налага от време на време. Но като цяло админите са хора които би трябвало да работят с главите си, а не с ръцете си. Те НЕ са “обслужващ персонал” и “хелпдеск ИТ-та, дето разбират от компютри и се мислят за много важни”. Те НЕ са хората които разбират от всичко (макар че им се налага). Те НЕ са хората, които по подразбиране би трябвало да ти помогнат при какъвто и да е уж технически проблем от рода на “на кафе машината пише “Dregdrawer full” и не ще да пуска кафе”, “facebook ми отказва една от шестотин и педесетте снимки дето си качвам от Приморско … ама се разцепихме, батенце!” или “jail-нах си сам iphone ми – ного съм добър, а! Кажи ся що не ми работи както трябва … и евентуално някое шано сайтче за програми!”. Те също, подобно на програмистите, създават нещо и го правят да работи и влагат в работата си мисъл, интуиция и креативност (или поне би трябвало).
• Не е задължително да работят на Linux на десктопа си. Но е по-добре ако го правят Въпреки това далеч не значи че този дето си цъка на Windows на компютъра си “разбира” по-малко от този с Linux-а
• Ако инсталирват, ъпгрейдват и като цяло започват някаква работа в петък – това не са админи.
• Едни от основните професионални разбирания, освен навиците от предната точка, са че важните неща не ги пише в книжките и официалните документации и че проба-грешка методът съвсем не е изключение и лоша практика. Също така усетът към експериментиране  … както и навикът че админът винаги виновен. Като цяло хората, които го работят това от поне 3 години трябва да са свикнали с това че професията им в повечето случаи е неблагодарна. Това е малко като във футбола – там когато нападателят вкара гол става бог, а когато изтърве – здраве да е … когато вратарят обаче изтърве става лошо … иначе ако хване – еми браво на него. Та и при админите и програмистите е нещо подобно.

Дълго ли го разказах? Е, ако трябва по-кратко, ще се върна пак на това че развявам японското знаме и че съм като проститутките

Нагледен пример за работа в екип:

Всичко в живота е преходно. Всеки ден си го повтарям и започва да ми звучи все по-клиширано, естествено и логично. Не е някаква велика мъдрост, но е мисъл с която трябва да живее всеки. Емоциите са преходни, чувствата с тях, идеалите и ценносите също, материалните блага пък хептен. Преходът също е преходен – ражда всъщност доста емблематични постоянни неща, но основно преходни. Тук по нашите ширини живеем в постоянен такъв – и личностно, и глобално. Исторически, икономически и най-вече политически погледнато от 23 години, че и повече, уж гледаме в посока Калотина и ставаме бели и свободни хора и се чудим ще свърши ли някога въпросния преход. Повечето хора се сблъскаха с него като Титаник с ледника преди век и се бориха всячески за оцеляване. Някои израснахме с него и го приехме за даденост. А доста пък няма и да разберат за него. Защото част от символите му си отиват. Логично – преходни са

Именно за един от тези забравени символи се сетих онзи ден четейки тъжната новина иначе логичната съдба на няколко печатни издания – вестниците “Чук-чук” и “Супер шанс”. Печатането на култовите издания приключи поради съвсем ясни и обективни причини. Но винаги ще си спомняме за тях хаха Всяко дете на демокрацията е изпитвало някога интерес към прикритите вестничета по павилионите. Те бяха едно от забранените неща, които едва дочакаха зората на прехода за да се продават в шестцифрени тиражи и да залеят още неосъзналото се общество – също както рок музиката, частния бизнес, западните коли и измамното усещане за свобода. Именно за това бих ги причислил към емблемите на онези тъмни години. И както повечето други подобни, отидоха си неминуемо в следствие на развитието на технологиите и комуникациите. Така като се замисля, сещам се за доста неща които се родиха тогава и все още са актуални. Но “Чук-чук” ще си остане там където му е мястото – в по-предишното десетилетие.

И в този ред на мисли – още няколко типични за този период и вече изчезнали и позабравени “символи”:

Визите – България отвори границите си към света, но светът затвори границите си за нея. Емигрантската вълна към Европа и Щатите бе колосална и съвсем логично развитите пазарни икономики се пазеха от балканските хуни, едва помирисали въздуха на свободата. За щастие сега през 2012 и нещата са напреднали доста – Европейски съюз, НАТО, за Шенген дори се говори. Но аз самият си спомням как през 98-ма едва заминах за Италия с акордеонния оркестър и какъв зор беше да пуснат деца за няколко дни … какво оставаше за младежи и възрастни.

Мобифонът – технология, която в периода на своя зародиш на запад може би се свързва с бизнесмени и заможни и уважавани хора. Обаче тук всеки я асоциира с т.нар. мутри (да, сещам се тук и за борческите групировки които също вече са силно видоизменени, но няма да им отделям абзац ) Мобифонът беше повече белег за гъзария и надмощие в онези рекетьорски години, не толкова за да се ползва по предназначение. Дългите антени по-добре чистеха ушите на дебеловратите си притежатели отколкото изпълняваха функция да ги свързват със себеподобни Всъщност още една купчина технологии си дойдоха и си отидоха по това време – нормално е, това се случва всеки ден и сега. Но мобифонът за мен е най-емблематичната.

Футболът – станахме известни на света през 90-те заради онова славно американско лято … и известността ни си остана там – в 90-те. И по-добре Дадохме на света Пенев и Стоичков … и те на него каквото можаха … а сега ни забавляват с лингвистика.

Българският поп – не мога на финал да не засегна музикална тема. Да, наистина смятам че поп музика, някаква, съществуваше тогава и само тогава. Артисти като Дони и Момчил и Стоян Михалев (тръгнали всъщност от рок групи), нямащи Джъстин Тимбърлейк и Роби Уилямс за идоли и youtube за “връзка” с тях, правиха музика и печелеха симпатии за които Графа и Миро днес само могат да мечтаят. Тогава се роди и умря българския поп.

Не мога да не спомена и класическият ретро поп-фолк. Имената на икони като Радо Шишарката, Сашка Васева и Тошко Тодоров са написани със златни букви в историята на вече отишлия си бг турбо фолк, приличащ досущ (защо ли) на сръбският такъв, и също, подобно на Стоичков, са дали това което могат във времето през което могат. А през белия мерцедес, забрадката на Радка, тигрите, пирамидите и фараоните всъщност прозираха доста истини които винаги ще ни напомнят за онези години

И тъй … преходът ни е като активното творчество на Лили Иванова – мислиш си че е свършил, но никога не свършва – и си даваш сметка че май ще е вечен!

Искам да се оженя за нея!

“Dangerous Method” е вторият филм за тази година който силно ме впечатли (първият беше Гай Ричския “Шерлок Холмс”). Супер интересен, сложен и цветен образ, изигран ужасно впечатляващо от мацката. А е само на 26! Самият филм иначе не съм сигурен до колко се допира до реалното развитие на психоанализата, щото Зигмунд Фройд като че ли не е баш такъв какъвто изглежда в лентата, ама не е важно това Сега чакам с нетърпение премиерата на класиката “Anna Karenina” с нея … след половин година някъде … ако до тогава не е приела предложението ми за брак!

2011 се оказа доста поетична. В няколко различни смисъла. За добро или за лошо се докоснах до поезията. Всъщнoст почти я прегърнах. Всичко в живота е преходно. Цаката е да съхраниш хубавото от временното, за да ти остане за много по-дълго отколкото самото временно.

Тъпичко беше това, а?

Не бе, друга ми беше мисълтът. Зазяпах се отново в това кво съм слушал най-много през годината. Без изненади. Яко металия. Toto си присъстват редовно. Нямам нови любимци де, предимство имат просто тези с нови албуми. А, всъщност имам – кака Xtina Много пее, мамка му!

Не, аз не слушам такава музика. Далеч не ми е любимия стил и изключително рядко си пускам нещо подобно … колкото и голяма музикална курва да съм. Но е ново, добро и българско. Три фактора, заради които не мога да не му обърна поне малко внимание.

Абстрахирайки се от всякакви личностни качества на Поли Генова (от които не че имам кой знае какви впечатления де), чисто в музикален план бих казал че е доста добра за годините си. Абе … нищо лошо не е “излязло” от Дани Милев … факт. Бързо стана известна и за малко време си намери място в т.нар. бг шоу бизнес. Заваляха и синглите … което е още по-добре. Щото по едно време очаквах донякъде да си го кара “на инат” още n години

Появата и в рекламата на McDonalds изтълкувах като american style  продукцийка, с която просто се популяризира … айде, няма толкова лошо, колкото и безсмислено и тъпо да ми влезе това 1-2-3-4-5-а-у. Ама … тц. Вземи тая реклама, брат! Песен било. Нейна. Със същия текст. Вземи тоя текст!

Може би щях да си кажа “егати тъпотията” и да забравя за нея ако музиката беше piece of shit. Но песента е добра, мамка му. Девойчето пее с много техника, музиката е добра, аранжиментът е чудесен, звученето е модерно. Докато една 24-годишна певица изважда ей така подобен трип-r&b хит (ами да, мисля че вече си е хит), Мария Илиева може направо да се скрие от света. Не, не слушам такова нещо по принцип, но е добро! И е бг.  Но … по дяволите, текстът?! ТЕКСТЪТ!

Това парче заслужава хубав текст. Или поне нормален такъв. Да не би вече да съм стар и да не прихващам модерните течения в лириката? Или пък мисля така защото напоследък чета доста поезия … Ама и да беше “боли ме гъза” по-щеше да ми хареса!

Кои други песни имат такива и подобни текстове:

Тони Стораро – “2, 3, 4″
Спенс – “1, 2, 3″
Ъпсурт – “3 в 1″
Каналето - “7, 8″
Цветелина - “Няма 6, 5″
Руси Русев – “3 по 3″

… да продължавам ли?

Може би това ще даде началото на един нов стил или направо течение – нумерологичен поп

По едно време в театрите имаше устройства заглушаващи вълшебната честота 900/1800 MHz. Като че ли и хората бяха с идейка “по-културни”. Отишли са на култура все пак.

Заради тези две неща софийските театри бяха маалко по-приятни и подходящи места да се докоснеш до някакъв вид изкуство. Напоследък обаче има една доста кофти тенденция зрителите, или иначе казано консуматорите на това изкуство, да се чувстват някакси самички в залата и да забравят за онова което би трябвало да са получили през първите си седем-осем години – нещо което, сигурен съм, пречи на всеки да възприеме на 100% това което се случва пред него. Причината да описвам този иначе достатъчно познат проблем е именно че тази вечер за пореден път, гледайки прилично сериозна и бих казал доста добре изиграна постановка, имах възможността да видя колко много хора си нямат идея къде и защо са отишли. И този злощастен факт, разбираш ли, рефлектира адски болезнено върху онези които са си тръгнали по-навреме от работа и искат да се отдадат изцяло на това, за което са си платили.

Нека класифицираме таргет групата, тема на настоящия хейт пост, на две категории:

1) Тези които на отчаяния призив “Моля да изключите звука на мобилните си телефони” отговарят с “Тези пък ще ми кажат на мен!”.

Когато апаратчето реши да звънне, вместо логичното светкавично reject следва шепотът (даже понякога и шепот не е) “На театър съм! Ще ти се обадя по-късно”. Е … изключително полезна информация за този отсреща, в пъти по-изчерпателна и животоспасяваща от просто затваряне.

2) Един все повече набиращ поддръжници слой зрители, които за краткост бихме нарекли “латино-тв-лелки”.

Предпоставките са тоталното затъпяване от седене пред телевизора следейки турски сериали, четенето на жълта преса и ужасната страст/навик за коментиране на актьорите непосредствено след появата им, преди да си позволил да почувстваш силата на мисълта струяща през явно изгладените мозъчни гънки. В следствие на тези придобити белези залата се превръща в една приятна говорилня и простичкият зрител като мен бива залят от купища информация. Пример: появява се от ръкава на сцената актьорът Хикс. Отпред се чува “Ааа, това е Явор!” Отзад – “аа, този рошавия от Стъклен дом”. Отляво “Ама този значи ще играе майстора?!” И в сюблимния момент в който той трябва да каже някоя популярна реплика, вече си я чул от три места. До тогава вече, ако имаш късмета да си по-близо до коментаторите, ще разбереш и кое е последното му гадже. Е … те това е театърът!

Има един мит че необразованите и невъзпитани тинейджъри се държат зле в театъра. НИЩО ПОДОБНО. Без да претендирам за статистическа изчерпателност, представителите на двете групи, скицирани по-горе, са основно жени на средна и над средната възраст (лелки демек), някои от които и на възраст такава че да ти е неудобно да направиш забележка. И към тях бих отправил следното послание:

Скъпи лелки! Освалдо Риос отдавна не е по екраните за ваше и мое огромно съжаление. Но турски сериали дал Господ. Напоследък и доста български такива. Кабеларки също прилично много. Всеки ден, всеки час, има маса телевизионен материал, който чака вас да бъде погълнат, консумиран, изкоментиран, обсъден и анализиран. Пред телевизора, на пейката, по телефона (вече не импулс на обаждане, ама имате кош безплатни минути на жиесемите си). И при това – безплатно. Театърът е на центъра, в 19 ч. е задръстено … без желанието да се възползвате от възпитанието, което би трябвало да ви е дадено преди n години, не си правете труда да стигате до там. Моля!

А до мениджмънта на театрите – онова дето таковаше таковата на обхвата на телефоните беше чудесно решение!

Then won’t you tell me, you’ll never more roam
Christmas and New Year will find you at home

Спи ми се, а не ми се ляга.
Искам тишина, но не и да спра музиката.
Искам да не мръдна от тук, но да съм някъде другаде.

Снощи – иху. Днес – тихо. И двете ми харесват еднакво